Сюзън Чой е известна с романите си, които извличат дълбок смисъл от много специфични обстановки — било то театрална програма в гимназия в **"Упражнение в доверие"** (2019), сексуално напрегната университетска среда в **"Моето образование"** (2013) или живот на беглец, избягващ ФБР, в **"Американка"** (2003). Новият ѝ роман, **"Фенерче"** (вече достъпен от издателство "Макмилън"), може би е най-смелото ѝ произведение досега.

В **"Фенерче"** кореецът Серк (преди Сок) оставя младостта си в Япония, за да започне наново в САЩ. Историята се разгръща като всеобхватна хроника на четири поколения от семейството му, с прецизния и емоционален стил на Чой, който блести от начало до край.

Наскоро **Vogue** разговаря с Чой за това как спечелването на Националната награда за литература през 2019 г. повлия (или не) на процеса ѝ на писане при **"Фенерче"**, за изследванията ѝ върху корейско-японската история и за нейната очарованост от истории за отвличания. Разговорът е редактиран за яснота и дължина.

**Vogue:** Как подхождаше към написването на тази книга?

**Сюзън Чой:** Честно казано, процесът беше... Не искам да кажа хаотичен, защото това предполага много енергия и движение. По-скоро беше бавен, извивен и объркващ — като човек със завързани очи, опитващ се да намери изход от лабиринт. Наистина се борих с тази книга. Тя се събираше на части, което ме караше да се връщам назад и да обикалям в кръг. Усещането беше по-скоро като при първия ми роман, а не като при шестия. В моменти се чудех дали изобщо знам как се пише книга.

**Vogue:** Спечелването на Националната награда за литература за **"Упражнение в доверие"** повлия ли на подхода ти към **"Фенерче"**?

**Чой:** Изненадващо — не, и съм благодарна за това. Мислех, че такова нещо ще ме стресира, но почти не ме засегна. По странен начин, COVID помогна. Пандемията беше толкова голям разрив в общата ни реалност — и в собствения ми живот — че **"Фенерче"** наистина се роди от онова време. Публикувах разказ по време на карантината през 2020 г., който по-късно стана началото на тази книга, а останалото се разработи оттам. Не мислех за 2019 г., за наградата или как тази книга следва предишната. Едва когато **"Фенерче"** беше почти завършено, осъзнах: **"О, това е продължението."** Радвам се, че не се опитах да преценя дали е "добро" или "лошо". То просто е каквото е.

**Vogue:** Защо централна тема в **"Фенерче"** е връзката между родители и деца?

**Чой:** Тази връзка ме очарова — както вероятно и повечето хора, тъй като всички имаме родители, а много от нас и сами стават такива. Последното десетилетие от живота ми е силно оформено от нея. Аз съм част от така нареченото "сандвич поколение", което звучи ужасно — кой иска да си представя себе си като сандвич? Но е вярно: имам остаряващи родители и растящи деца. Имаше интензивни периоди, в които се грижех и за двете поколения, напред-назад. Този опит естествено се просмука в книгата.

Току-що завърших една изумителна документална книга за връзките между родители и деца: **"Дъщерите на бамбуковата гора"** на Барбара Демик, която изследва осиновяването и трафика на деца. Това е разследваща журналистика и една от най-забележителните книги, които съм чела. Голям фен съм на нея. Купих я за полета си — в четвъртък тръгвам за Западното крайбрежие за турнето на книгата — и я изглозгах за ден и половина. Сега трябва да намеря нещо друго за самолета. [Смее се.]

Романът обхваща толкова много от света — как беше процесът на историческо изследване?

Беше хаотичен, може би неефективен, или може би изключително продуктивен — не съм сигурна. Изследванията се случваха по всевъзможни начини, напълно без план. Книгата се роди от моята мания към поредица от изчезвания в Япония, които се оказаха отвличания. Винаги съм била очарована от истории за отвличания — те са смущаващи, но завладяващи. Втората ми книга беше за отвличането на Пати Хърст, защото бях толкова привлечена от този случай. Тези японски отвличания бяха просто още една тема, за която не можех да спра да чета.

Връзката между Корея и Япония е друг дългогодишен интерес от моя страна и се появява в много от творбите ми. Започнах да чета за дзайничи — етнически корейци, останали в Япония след Втората световна война, изоставени от променящите се политически граници — и бях очарована от тяхната история. Тези нишки просто плаваха наоколо без книга, към която да се свържат, но след като този проект се оформи, ги вплетох.

После, с развитието на книгата, тя изискваше още по-интензивни изследвания. Това, което беше просто любопитство, изведнъж изискваше сериозно, фокусирано проучване — което беше обезсърчаващо. Имаше отчаяни, последни минути изследователски спринти, които продължиха чак до финалните корекции. Имах изследователски асистент за един семестър и без неговата помощ можеше никога да не завърша.

**"Фенерче"**
$28
BOOKSHOP