Това е тиха съботна следобед в Базел, Швейцария. Улиците са зловещо тихи, всичко е безупречно – шоколадови магазини, магазини за бельо и кафенета, предлагащи паста и бира, подредени в перфектни редици. На повърхността няма и следа, че утре е финалът на Женското европейско първенство 2025, където Англия ще се изправи срещу Испания, може би най-добрият отбор в света – или поне явният фаворит според букмейкърите (макар че, и това е ключово, те не са Англия). Може би напрежението клокочи под повърхността, в напрегнатите усмивки на минуващите фенове.

В момента "Лъвиците" вероятно се разхождат спокойно, пият кафе или провеждат кратка среща преди мача, казва ми бившата играчка Джил Скот пред бутилки "Хайнекен" в местен хотел. На този етап подготовката е приключила – вече е късно за това. Но тя няма съмнение, че ще бъдат готови. Дори по време на напрегнатия полуфинал срещу Италия, когато надеждата изглеждаше изчезнала, тя никога не се съмняваше, че ще се справят.

"Никога не повярвах, че ще си тръгнат – беше странно", казва тя. "Останала беше минута, обърнах се към бащата на Бет Мийд и казах: 'Ще получат един шанс.' Докато говорех, Хемп направи центриране и Мишел вкара. Блестящ гол." Ако – не, когато – спечелят утре (Джил е сигурна в това), тя казва, че това ще бъде още по-голямо постижение от победата им през 2022. Конкуренцията е по-ожесточена сега, напрежението – по-голямо.

До неделя Базел е изпълнен с енергия, тъй като британските фенове навлизат – мъже, жени, деца, безброй queer двойки – с нарисувани лица, развяващи се знамена и с гордост носещи екипите си. Но испанските привърженици излъчват увереност. Може би защото хотелът ни е близо до тяхната фен зона, или защото победиха Англия на финала за Световното първенство през 2023, но дори начинът, по който небрежно затъкват знамето си в джоба, сякаш казва: Добър опит, но това е наше.

Тогава си спомням непоклатимата вяра на Джил – споделена с мен и други – че "Лъвиците" ще спечелят. А ако някой знае, това е тя, бивша играчка от последния победен отбор. Тази мисъл ме съпровожда, докато се насочваме към стадиона, заемаме местата си и стискаме импровизираните си купички от "Хайнекен", с очи, широко отворени от очакване.

Пътят до тук не е бил лесен. Напредъкът на Англия е подхранван от упоритост, решителност и понякога от късмет в последния момент. Играчките са преживявали расистки обиди – което накара защитничката Джес Картър да напусне социалните мрежи – и безмилостен мизогини. Бърз преглед на коментарите в TikTok разкрива мъже с английски знамена в профилите си, кипящи от яд заради успеха на "Лъвиците". По време на експеримента Social Swap на "Хайнекен", където Джил и Гари Невил си размениха акаунтите, за да коментират мач от Шампионската лига в реално време, Гари получи отговори като "Върни се в кухнята, скъпа" и "По-добре остави футбола на момчетата, миличка."

"Това подчерта сексизма, който все още съществува в спорта", казва Джил, макар че се опитва да не се замисля над него. Има мачове за печелене, трофеи за вдигане, а женският футбол расте бързо. "Има ли още работа? 100%."

Засега обаче всички мисли са насочени към финала. При началния удар всички очи на стадиона са вперени в топката. Когато испанката Мариона Калдентей вкарва с мощен глава през 25-ата минута, Джил, седнаща два седала по-далеч, остава напълно неподвижна.

"Това означава, че Англия ще спечели", шепне някой.
Зад мен тълпата реве със значение, което инстинктивно разбирам. Това е Англия – дават и взимат, и никой отбор не трябва да отпуска охрана толкова рано. Испанците, от друга страна, се движат със зловеща бързина. Играчките им прелитат, като че ли никога не се уморяват, и гледани отблизо, движенията им изглеждат почти свръхчовешки – начина, по който краката им се извиват и обръщат.

Но Англия изненада всички с доброто си представяне. Хана Хамптън се хвърля към мрежата, а нашите играчки са изобретателни, дори стабилни в защита понякога. Когато Алесия Руско изравни през второто полувреме, енергията на стадиона се променя, а думите на Джил ехтят в съзнанието ми: когато спечелим.

Дуелът с дузпи е изпълнен с напрежение – сигурно е бил мъчителен за тези, гледащи у дома – и аз стискам косата си, сякаш ще изчезна под земята, ако загубят. Но когато Хамптън отбрани дузпата на Аитана Бонмати – може би най-добрата футболистка в света, с почти перфектна прецизност – изведнъж изглежда възможно: може би ще спечелим Еврото два пъти подред.

Тогава се изправя Хлои Кели, и сред британските фенове се носи тиха увереност. Виждали сме това преди – онази целенасочена стъпка към точката, малкия скок, лекия усмивка. Тя вкарва, точно както очаквахме, и тълпата експлодира. Sweet Caroline звучи от високоговорителите, изкарават подиума, фойерверки осветяват небето. Всичко изглежда нереално. Чакай… наистина ли го направихме? питам никого конкретен. Чакай… какво?!

Снимка: Getty Images

Клиширано е да кажеш, че всички са победители – особено когато не е вярно (ние победихме!). Но в женския футбол, спорт, забранен в продължение на десетилетия до 1971 г., има нещо по-голямо за празнуване освен трофея. Испания лесно можеше да го вземе. По-късно, в претъпкан трамвай в Базел, с нарисувано лице, научавам, че това първенство счупи рекорди – най-посещаваното женско Евро някога, безпрецедентен глобален интерес и над 400 милиона зрители още преди финала.

"Играх за Англия 16 години и се чувствам щастлива, че видях как женският футбол расте", каза ми Джил предишния ден. "Всеки път ме кара да се усмихна… Трябва да спрем и да разсъждаваме повече. Промяната през последните 20 години е като ден и нощ."