Клинт Истууд размишлява за живота – и оживените тълпи по Круазет – от седалката на кола. Грейс Джоунс, с перфектно подстриганата коса, е заснета по средата на разговор. „Ленинградските ковбои“ със своите антигравитационни прически оглеждат сцената. Рои папараци, амбициозни звездички, пробиващи се към премиерите, Хелмут Нютон, спрял по средата на снимка. Широкоочи зрители, предани фенове, дори няколко звезди на възрастни филми. Това може да бъде само Филмовият фестивал в Кан в цялата му блестяща, златна слава – заснет от Дерек Риджърс и събран в нова фотокнига от Idea, отпразнуваща „фестивала на ексхибиционизма“.

Британският фотограф отдавна насочва обектива си към музиката, киното, знаменитостите и младежките субкултури, създавайки поразителни портрети. Кан по-специално го привлича година след година от 1984 до 1996. Представете си младата Елизабет Бъркли, звездата на култовата „Шоугърлс“, разхождаща се по булевард „Круазет“, или замисления Мик Джагър, влизащ на афтърпарти. Независимо дали в черно-бяло или в ярки цветове, Риджърс увековечава смелата, бърза енергия на епохата – преди камерите на телефоните, забраната на провокативните тоалети на червения килим или упадъка на екстравагантните звездни изцепки.

„Повечето от предишните ми книги бяха сериозни фотографски колекции – главно документални портрети от 80-те“, казва Риджърс пред Vogue. „След „Портрети на младежта от Лондон“ реших, че съм изследвал достатъчно тази тема. Тази книга не е дълбока или проникновена. Тя е игрив поглед към дивата, хаотична енергия на Филмовия фестивал в Кан през 80-те и 90-те.“

„Едва миналата януарска месец осъзнах, че тези снимки могат да образуват цялостна книга“, добавя той. „Тридесет години от последния ми престой там ми дадоха достатъчно дистанция, за да оценя колко различни бяха онези времена.“

Риджърс за първи път посещава Кан през 1984 г. – годината, в която „Париж, Тексас“ спечели „Златна палма“, а филми като „По-странно от рая“ на Джим Джармуш и „Имало едно време в Америка“ на Серджо Леоне правиха премиери. Неговата задача? Да снима Африка Бамбатаа, който промотира „Бийт Стрийт“ за NME. Тогава Риджърс знаеше малко за фестивала – или за рапа и хип-хопа.

„Никога не бях гледал филма или чувал и една нота от музиката на Африка Бамбатаа“, признава той. „Може да се каже, че бях малко наивен.“

Той присъства на премиерата на „Бийт Стрийт“ в „Пале де Фестивал“ – единственият му път, в който стъпва на червения килим. „Беше поразително. Прекарах само един следобед и вечер с екипа на филма. Останалото време се лутах из Круазет, наслаждавайки се на спектакъла.“

„В един момент забелязах папараци, събрани пред бар в странична улица, и се присъединих. Всички насочиха дългите си обективи къми Мики Рурк, който изглеждаше единственият клиент в бара. Аз не използвам дълги обективи, затова го заснех, докато излизаше да си завърже обувката. След това бях вече във въдицата.“

Неговият любим фотоапарат беше Nikon FM2, ръчна филмова камера, която използваше батерия само за експонометъра – минимизирайки техническите грешки. „Ръчната камера те забавя“, обяснява Риджърс. „С моторен задвижващ механизъм лесно можеш да изразходиш сто ролки филм за един ден в Кан.“

През 90-те използва и Nikon F4. „Автофокусът беше полезен, когато се блъсках с други фотографи“, казва той. „Има моменти, когато си сред тълпа, а камерата ти е вдигната високо.“ За събития, на които камери не са били позволени, Риджърс криеше малка Olympus Mju в чорапа си.

Повечето дни в Кан започваха бавно, като градът се събуждаше едва към обяд. Но Риджърс напускаше евтиния си хотел и отиваше в Британския павилион до 10 сутринта. „Изпивах едно-две кафета, може би кроасан, и се опитвах да разбера какви незабравими събития ще се случват през деня“, разказва той. Следобед снимаше портрети на актьори и режисьори по поръчка в големите хотели – като Hôtel Martinez, Carlton или Hôtel Barrière Le Majestic – а рано вечерта обикаляше Круазет в търсене на звезди. (Обикновено пропускаше обяд, за да не изпусне нищо.)

„Освен ако не ставаше дума за огромна звезда като Клинт Истууд, по-малко известните знаменитости обикновено вървяха пеша от хотела до „Пале де Фестивал“, защото улиците бяха запълнени с лимузини“, спомня си той. Вечерите обикновено завършваха с по питие в бара „Пети Карлтън“, където се събираха англоезични журналисти заедно с изгряващи продуценти и режисьори. „Беше място за случайни, но запомнящи се срещи.“

1996 г. беше изключителна година – и последният път, в който Риджърс посещава Кан – когато Франсис Форд Копола беше председател на журито, а Майк Лий спечели „Златна палма“ за „Тайни и лъжи“. „Най-голямото парти тази година, и вероятно най-звездното, на което съм бил, беше за „Трейнспотинг“ в казино „Палм Бийч“, казва той. „Беше от онези партита, на които присъстваха всички важни лица.“

„Когато пристигнах, седнах на ниска стена близо до входа с друг английски фотограф, който също нямаше пропуск“, спомня си Риджърс. „Гледахме как пристигат известни лица. Когато се появи Мик Джагър, всички папараци – дори познати на певеца – започнаха да викат: „Хей, Мик! Погледни тук!“, но той ги игнорира. Тогава той ни забеляза, дойде при нас и поздрави топло приятеля ми, прегърна го силно, след което си тръгна без дума. Приятелят ми никога не беше срещал Джагър и дори не харесваше Rolling Stones. По-късно предположихме, че Джагър го е сбъркал с Дъглас Адамс.“

Учтивостта помага при снимането на знаменитости, но упоритостта е също толкова важна. „Нямаше да стана фотограф, ако бях позволил на портиерите да ме спират с думи като: „Съжалявам, приятелю, това е частно парти“ или „Не си облечен подходящо“, казва той.

Как се отличаваше от папараците? „Това е милионният въпрос“, отговаря той. „Някои от тези момчета печелеха десет пъти повече от мен, но аз предпочитах да снимам по-интересните – за мен – хора по периферията.“ В цялата му работа любопитни наблюдатели, безразлични местни и мечтатели, изпълнени с надежда, допринасят за сюрреалистичния спектакъл.

Заплетена ситуация:

„С нейното разрешение снимах британски модел на едно от онези големи годишни партита, които филмова компания организира в старин