Шърли Лорд, дългогодишен редактор на списание Vogue и експерт по красота, споделя спомени за приятелството си с Леонард Лодър след неговата кончина на 15 юни. За първи път се срещна с Леонард и очарователната му съпруга Ивлин преди десетилетия в дома си в Лондон – не си спомня точната година, но помни, че това било в началото на кариерата ѝ като директор по красота за британското Harper’s Bazaar и колумнист за Evening Standard. Тогава тя не си и представяла, че по-късно ще се премести в Америка, ще стане директор по красота на Vogue и ще получи американско гражданство.

Онази вечер малките ѝ синове нахлули в стаята, разхвърляйки снексове и игриво се борейки – много за удоволствие на Леонард. „Точно като нашите деца у дома“, каза той топло, удобно настанявайки се на дивана. Семейството беше всичко за него, включително и предаността му към родителите си, Джо и Ести Лодър. Въпреки че Джо и Ести бяха се разделили, той се завърна завинаги вкъщи, след като чул, че младият Леонард е болен.

Малцина знаеха, че още от самото начало Леонард и майка му имали споразумение: той ще управлява компанията изцяло, изграждайки марката Estée Lauder, докато тя ще бъде нейното лице. Веднъж той каза на Шърли, че бизнес решенията са изцяло негова прерогатива – без възможност за дискусия. Новаторските му маркетингови стратегии, които днес са стандарт в индустрията, включваха подаръци при покупка, опаковки с празнични мотиви и сезонни колекции гримове.

След като Шърли невинно сподели идея за продукт с Ести по време на обяд, Леонард й се обади изплашен: „Моля те, не давай идеи на майка ми! Това може да съсипе годишния ни бюджет.“ По-късно тя разбра, че дори разходите за осветлението на фабриката са включени в цената на всеки продукт. Въпреки че се сближи с Ести, тя повече не се осмели да предлага нови продукти.

През годините Леонард от време на време посещаваше редакцията на Vogue, общувайки не само с екипа по красота, но и с целия персонал, показвайки топлина и любопитство към начина, по който работят. Както всички признаваха, неговият достъпен и остроумен нрав ги караше да си пожелават той да е техен шеф – или поне един от тях.